Глава 3

 

„З”.

Имена на хора; Фамилии; Прякори:

Захаʹриеви, Зашоʹви, Занеʹви, Заʹшов, Заʹяците, Заʹнкин,

Местности: заʹпис – местност по пътя за Плана планина.

Други: заяк ,

залуʹпци – дървена кутиика за носене на сол, сирене , сланина и др.,

заʹпет човек – инат човек,

зуниʹʹца – дъга , която се появява над водни басейни след дъжд.  За Горни Окол най- често тя се появява над язовир „Искър”. Имаше поверие, че който мине под дъгата ще промени пола си. До сега няма реални доказателства за това в Горни Окол,

Зуница на писта „мартинови бараки в Рила

 

зоб – зърнена храна за добитък / най- често за коне /, която ги прави по силни,

заноʹс – желязна пръчка за каруцата,

запопраʹтим – захвърлим,

зайдеʹ – скри се слънцето,

заб – зъб, заʹби – зъби,

Зимни игри на децата в Горни Окол.

Основно използвахме отличните възможности, които ни предлагаше релефа и климата на Горни Окол /най – малко 5 месеца зима/ за „каране на ски” и „возене със „саниʹте” /така се казваха шейните/.

В този период цялото село приличаше на алпийски „зимен курорт” от началото на 20 век, защото имаше много деца /селото ни наброяваше около 1500 жители, от които поне половината бяха деца/ и те обичаха да са навън. Студът не ни плашеше.

Ските и саниʹте, с които се возехме бяха ръчно производство, най – често от издялани букови дървета, производство „Made un” Горни Окол.

Зимното ни облекло обикновено се състоеше от: дебели шаечни панталони, дебели чисто вълнени „фанели”/пуловери/, плетени вълнени шапки, „гуменяци”/гумени галоши/ и /или „опинци”/ в по-ранния период/.

Сутрин отивахме с тях на училище, а след училище продължавахме в: „Куричеʹто”, „Слоʹго”, „Могилата”, „Кръстоʹ”, „Курията”, по пътя за Самоков до „Плански дол” и други места.

Най –често вечер, като се връщахме всичко това беше в бяло от полепналия при честите падания сняг и ние приличахме на снежен човек . Изсушавахме се край огнището или печката и на другия ден отново.

Отначало ските и шейните бяха направени по най – примитивния начин от нашите родители и дядовци, още повече, че преди моето поколение такива зимни игри не са се практикували в селото по много причини т.е. нямаше никаква традиция.

Единствено са се правели големи „саʹни”/шейни/ за теглене от воловете и конете при ходене за дърва в гората през зимата. Между другото , през 19 и до средата на 20 век волските каруци са били основната сила за теглене на тежки товари в Горни Окол, защото воловете са по силни от конете и са се предпочитали,  въпреки , че са по бавни. Конете се ползваха основно за вършитба, прекарване на сено, прекарване на лен, коноп и други продукти до Самоков и ходене на пазар в Самоков или София.

Нормално беше, едно средностатистическо семейство от Горни Окор да има 2 коня, два вола, крави и телета за мляко и месо , овце – над 10 бр. и др.

С течение на  времето и улесняване достъпа до Самоков и София ски екипировката започна да се променя с по „модерна”/„купешка”/.

Аз мога да се похваля, че имах едни от първите купешки ски „Славеевки” / на името на първия в България майстор на модерни за времето ски – бай Славе от Самоков/, които бяха купени от баща ми от бай Иван Гаджов от Самоков. Той ги беше купил за синовете си/ имаше двама сина/, но „моите айдамаʹци”, както се беше изразил той пред баща ми не „сакат да стават скиоʹре”, а сакат да карат само „саʹни”. Между другото бай Иван и семейството му бяха преселници в Самоков от Горни Пасарел при изселването заради язовира. Той беше един от много пострадалите /инвалид с един крак/ от Отечествената война, изключително волеви, работлив и добър човек. Много от Околци го познаваха лично, защото той имаше „будка” на централната улица на Самоков, продаваше и сладолед по време на събора в селото, а на края на живота си, за да преживее достойно – той плетеше кошници и други изделия от тръстика и ги продаваше на туристите при автогарата. Най -много купувачи имаше от туристите от Източна Германия, които по това време бяха доста активни туристи в Рила.

Всички съществуващи улици на селото и пътищата около селото бяха едни чудесни писти , но това създаваше големи проблеми и конфликти с нашите родители, баби, дядовци и с животните които трябваше да ходят на водопой на уличните чешми , защото ставаха много хлъзгави. Нормална практика беше „отмъщението” на възрастните да става чрез разсипване на пепел пред портите на къщата.

Специално за „пистите” в нашата махала „бигоро”, които започваха от „Горум” и свършваха на „селската чешма” това беше голям проблем за всички. Представяте ли си, когато си се засилил с минимум 30 км /час със ски или шейна, които трудно могат да се спрат внезапно

и /или да се отклонят при тези тесни улици и примитивна екипировка,  какво става като попаднеш в този участък – почти спираш и естествено по закона на инерцията се забиваш по лице и се прибираш окървавен , без капка съжаление от родители и други.

Решението на проблема идваше от само себе си на пролет.

Периодично от училището се организираха ски състезания по дълго бягане и по ски спускане, които бяха много атрактивни и зрелищни.

Междувременно аз и някои други мои другари от селото, които бяхме по запалени по ските започнахме да ходим скришом до Самоков, а по късно и до Боровец да гледаме ски състезания на писта „Червено знаме” и по късно на „Ястребец”1 с големите майстори от 50-те и 60-те години / Г. Димитров, Варошкин,  Петър и Михаил Попангелови и др./ от голямата скиорска школа на Самоков.

Тази любов и страст към ските продължава и до сега при мен. Разбира се условията за ски сега нямат нищо общо с тогавашните, но важна е любовта към този спорт да не увяхва. Редовно следя проявите на българския и световния ски елит и сам имам възможност да съм близо до тях.

             Конски шейни                                      Ски – 50 те години    

 

 

 

 

 

Ски – 2000 година на писти „Ястребец ” с изглед към Горни Окол ,яз. „Искър” и др.

 

         

„И”.

Имена на хора; Фамилии;  Прякори:

 д-р Иван Христов – един добър български лекар, отзивчив и човечен на фона на българското здравеопазване в началото на 21 век. Син на Тодор и Гюла Бирови. Може би единствения хуманен лекар от селото.

Испиридон,  Иваʹновци.

Местности:

Ивановската  маала /махала/;

Други:

иʹзлак – изкопан кладенец за вода.

В началото и средата на 20-ти век това е бил основния източник за вода за пиене на хора и животни, заедно със съществуващата още от турско/ а може би от римско време/ селска чешма, която е една от историческите забележителности на селото. След това са направени чешми за отделните махали / бигоро, герено, ивановската, училищната и др./. Преди тях е направена и „Пърлевата чешма“ на мястото на естествен извор, който не пресъхва и зима и лято.  За съжаление, водата в нея не е годна за пиене от хора, а само от животни.

Между другото изваждането на вода от излаците, най – често с ведра, котли, кофи или други съдове, много често е водило до пренасяне на зарази и масови заболявания, които са описани и в много от нашите класици по това време.

измикяʹрин – човек /най – често непълнолетно дете/, който работи в друго семейство –  пасе крави, овце, коне и /или друг вид работа/ срещу някакво заплащане / най – често натурално – дрехи, храна и др./. Процедурата, по която става „назначаването му” се казваше „цанене”. „Цанихме Стоил за измикярин у Гледачете да им пасе овците”. Това е термин свързан с измикярстването на моя баща като малък във фамилия Гледачете, които в този период са били по заможни от нашия род и са имали повече нужда от мъжки деца за работа.

Между другото, благодарение на това измикярстване дядо Тодор – бащата на майка ми го е харесал за зет и „когато му е дошло времето” е станало сватосването. Аз зная и други такива случаи, извън нашето село. Във всички тях резултата е много сполучлив за двете страни.

Ивановден –  следващия почитан традиционно религиозен ден след Йордановден. Въобще, тези 2 дни са едни от най – популярните и бих казал пиянските дни не само в Горни Окол, но и в цяла България.

“или млекото му е дошло малко, или водата му е множко” / за разреденото кисело мляко/.

„Й”

Имена на хора; Фамилии; Прякори:

Йорда, Йосков,

Йордан Чекалски – един от отличниците- ученици от селото. Пенсиониран военен с висок чин и длъжност. Много добър и разбран човек.

Местности:

 

Други:

Йордановден /Богоявление/– един от най – хубавите и обичани зимни празници по онова време. Ходеше се на черква рано сутрин, оттам заедно с кръста се отиваше на „селската – римската” чешма и кръста се хвърляше в коритата на чешмата. Изваждаше го някой по силен младеж и тогава започваше „голямото къпане” най – често при минус 20 градуса.  Традицията изискваше първо да се „изкъпят”/потопят в ледената вода/ за здраве всички младоженци и сгодени. След това започваше „изборно” / на когото се нагледа групичката от най – силните и буйни ергени на селото/ , „доброзорно” хващане за краката и ръцете и хвърляне в коритата на млади жени и мъже/ разбира се пак за здраве/.

Представяте ли си какво здраве ще получите след такова къпане при минус 20 градуса с дебелите ви дрехи/ от бало, шаяк, коноп, вълна и др. материали/, които се напояват обилно с вода и на минутката замръзват и стават като стъкло. Докато се прибереш до дома целия си във висулки и вкочанен, но в къщи те чака бумтящата, пълна с яки букови дърва печка, греяната ракия и всичко се оправя.

Въпреки всичко гореописано, поне аз не зная за някой случай на фатално разболяване след едно такова къпане. Може би, защото тогава хората бяха по-калени и издържаха на големите студове. Междувременно жените раздаваха масово жито със „ситни бонбонки”, като всички си „кусаха” с една и съща лъжица и нямаше никакви заболявания.

продължи към Глава 4