„З”.
Имена на хора; Фамилии; Прякори:
Захаʹриеви, Зашоʹви, Занеʹви, Заʹшов, Заʹяците, Заʹнкин,
Местности: заʹпис – местност по пътя за Плана планина.
Други: заяк ,
залуʹпци – дървена кутиика за носене на сол, сирене , сланина и др.,
заʹпет човек – инат човек,
зуниʹʹца – дъга , която се появява над водни басейни след дъжд. За Горни Окол най- често тя се появява над язовир „Искър”. Имаше поверие, че който мине под дъгата ще промени пола си. До сега няма реални доказателства за това в Горни Окол,
Зуница на писта „мартинови бараки в Рила
зоб – зърнена храна за добитък / най- често за коне /, която ги прави по силни,
заноʹс – желязна пръчка за каруцата,
запопраʹтим – захвърлим,
зайдеʹ – скри се слънцето,
заб – зъб, заʹби – зъби,
Зимни игри на децата в Горни Окол.
Основно използвахме отличните възможности, които ни предлагаше релефа и климата на Горни Окол /най – малко 5 месеца зима/ за „каране на ски” и „возене със „саниʹте” /така се казваха шейните/.
В този период цялото село приличаше на алпийски „зимен курорт” от началото на 20 век, защото имаше много деца /селото ни наброяваше около 1500 жители, от които поне половината бяха деца/ и те обичаха да са навън. Студът не ни плашеше.
Ските и саниʹте, с които се возехме бяха ръчно производство, най – често от издялани букови дървета, производство „Made un” Горни Окол.
Зимното ни облекло обикновено се състоеше от: дебели шаечни панталони, дебели чисто вълнени „фанели”/пуловери/, плетени вълнени шапки, „гуменяци”/гумени галоши/ и /или „опинци”/ в по-ранния период/.
Сутрин отивахме с тях на училище, а след училище продължавахме в: „Куричеʹто”, „Слоʹго”, „Могилата”, „Кръстоʹ”, „Курията”, по пътя за Самоков до „Плански дол” и други места.
Най –често вечер, като се връщахме всичко това беше в бяло от полепналия при честите падания сняг и ние приличахме на снежен човек . Изсушавахме се край огнището или печката и на другия ден отново.
Отначало ските и шейните бяха направени по най – примитивния начин от нашите родители и дядовци, още повече, че преди моето поколение такива зимни игри не са се практикували в селото по много причини т.е. нямаше никаква традиция.
Единствено са се правели големи „саʹни”/шейни/ за теглене от воловете и конете при ходене за дърва в гората през зимата. Между другото , през 19 и до средата на 20 век волските каруци са били основната сила за теглене на тежки товари в Горни Окол, защото воловете са по силни от конете и са се предпочитали, въпреки , че са по бавни. Конете се ползваха основно за вършитба, прекарване на сено, прекарване на лен, коноп и други продукти до Самоков и ходене на пазар в Самоков или София.
Нормално беше, едно средностатистическо семейство от Горни Окор да има 2 коня, два вола, крави и телета за мляко и месо , овце – над 10 бр. и др.
С течение на времето и улесняване достъпа до Самоков и София ски екипировката започна да се променя с по „модерна”/„купешка”/.
Аз мога да се похваля, че имах едни от първите купешки ски „Славеевки” / на името на първия в България майстор на модерни за времето ски – бай Славе от Самоков/, които бяха купени от баща ми от бай Иван Гаджов от Самоков. Той ги беше купил за синовете си/ имаше двама сина/, но „моите айдамаʹци”, както се беше изразил той пред баща ми не „сакат да стават скиоʹре”, а сакат да карат само „саʹни”. Между другото бай Иван и семейството му бяха преселници в Самоков от Горни Пасарел при изселването заради язовира. Той беше един от много пострадалите /инвалид с един крак/ от Отечествената война, изключително волеви, работлив и добър човек. Много от Околци го познаваха лично, защото той имаше „будка” на централната улица на Самоков, продаваше и сладолед по време на събора в селото, а на края на живота си, за да преживее достойно – той плетеше кошници и други изделия от тръстика и ги продаваше на туристите при автогарата. Най -много купувачи имаше от туристите от Източна Германия, които по това време бяха доста активни туристи в Рила.
Всички съществуващи улици на селото и пътищата около селото бяха едни чудесни писти , но това създаваше големи проблеми и конфликти с нашите родители, баби, дядовци и с животните които трябваше да ходят на водопой на уличните чешми , защото ставаха много хлъзгави. Нормална практика беше „отмъщението” на възрастните да става чрез разсипване на пепел пред портите на къщата.
Специално за „пистите” в нашата махала „бигоро”, които започваха от „Горум” и свършваха на „селската чешма” това беше голям проблем за всички. Представяте ли си, когато си се засилил с минимум 30 км /час със ски или шейна, които трудно могат да се спрат внезапно
и /или да се отклонят при тези тесни улици и примитивна екипировка, какво става като попаднеш в този участък – почти спираш и естествено по закона на инерцията се забиваш по лице и се прибираш окървавен , без капка съжаление от родители и други.
Решението на проблема идваше от само себе си на пролет.
Периодично от училището се организираха ски състезания по дълго бягане и по ски спускане, които бяха много атрактивни и зрелищни.
Междувременно аз и някои други мои другари от селото, които бяхме по запалени по ските започнахме да ходим скришом до Самоков, а по късно и до Боровец да гледаме ски състезания на писта „Червено знаме” и по късно на „Ястребец”1 с големите майстори от 50-те и 60-те години / Г. Димитров, Варошкин, Петър и Михаил Попангелови и др./ от голямата скиорска школа на Самоков.
Тази любов и страст към ските продължава и до сега при мен. Разбира се условията за ски сега нямат нищо общо с тогавашните, но важна е любовта към този спорт да не увяхва. Редовно следя проявите на българския и световния ски елит и сам имам възможност да съм близо до тях.
Конски шейни Ски – 50 те години
Ски – 2000 година на писти „Ястребец ” с изглед към Горни Окол ,яз. „Искър” и др.
„И”.
Имена на хора; Фамилии; Прякори:
д-р Иван Христов – един добър български лекар, отзивчив и човечен на фона на българското здравеопазване в началото на 21 век. Син на Тодор и Гюла Бирови. Може би единствения хуманен лекар от селото.
Испиридон, Иваʹновци.
Местности:
Ивановската маала /махала/;
Други:
иʹзлак – изкопан кладенец за вода.
В началото и средата на 20-ти век това е бил основния източник за вода за пиене на хора и животни, заедно със съществуващата още от турско/ а може би от римско време/ селска чешма, която е една от историческите забележителности на селото. След това са направени чешми за отделните махали / бигоро, герено, ивановската, училищната и др./. Преди тях е направена и „Пърлевата чешма“ на мястото на естествен извор, който не пресъхва и зима и лято. За съжаление, водата в нея не е годна за пиене от хора, а само от животни.
Между другото изваждането на вода от излаците, най – често с ведра, котли, кофи или други съдове, много често е водило до пренасяне на зарази и масови заболявания, които са описани и в много от нашите класици по това време.
измикяʹрин – човек /най – често непълнолетно дете/, който работи в друго семейство – пасе крави, овце, коне и /или друг вид работа/ срещу някакво заплащане / най – често натурално – дрехи, храна и др./. Процедурата, по която става „назначаването му” се казваше „цанене”. „Цанихме Стоил за измикярин у Гледачете да им пасе овците”. Това е термин свързан с измикярстването на моя баща като малък във фамилия Гледачете, които в този период са били по заможни от нашия род и са имали повече нужда от мъжки деца за работа.
Между другото, благодарение на това измикярстване дядо Тодор – бащата на майка ми го е харесал за зет и „когато му е дошло времето” е станало сватосването. Аз зная и други такива случаи, извън нашето село. Във всички тях резултата е много сполучлив за двете страни.
Ивановден – следващия почитан традиционно религиозен ден след Йордановден. Въобще, тези 2 дни са едни от най – популярните и бих казал пиянските дни не само в Горни Окол, но и в цяла България.
“или млекото му е дошло малко, или водата му е множко” / за разреденото кисело мляко/.
„Й”
Имена на хора; Фамилии; Прякори:
Йорда, Йосков,
Йордан Чекалски – един от отличниците- ученици от селото. Пенсиониран военен с висок чин и длъжност. Много добър и разбран човек.
Местности:
Други:
Йордановден /Богоявление/– един от най – хубавите и обичани зимни празници по онова време. Ходеше се на черква рано сутрин, оттам заедно с кръста се отиваше на „селската – римската” чешма и кръста се хвърляше в коритата на чешмата. Изваждаше го някой по силен младеж и тогава започваше „голямото къпане” най – често при минус 20 градуса. Традицията изискваше първо да се „изкъпят”/потопят в ледената вода/ за здраве всички младоженци и сгодени. След това започваше „изборно” / на когото се нагледа групичката от най – силните и буйни ергени на селото/ , „доброзорно” хващане за краката и ръцете и хвърляне в коритата на млади жени и мъже/ разбира се пак за здраве/.
Представяте ли си какво здраве ще получите след такова къпане при минус 20 градуса с дебелите ви дрехи/ от бало, шаяк, коноп, вълна и др. материали/, които се напояват обилно с вода и на минутката замръзват и стават като стъкло. Докато се прибереш до дома целия си във висулки и вкочанен, но в къщи те чака бумтящата, пълна с яки букови дърва печка, греяната ракия и всичко се оправя.
Въпреки всичко гореописано, поне аз не зная за някой случай на фатално разболяване след едно такова къпане. Може би, защото тогава хората бяха по-калени и издържаха на големите студове. Междувременно жените раздаваха масово жито със „ситни бонбонки”, като всички си „кусаха” с една и съща лъжица и нямаше никакви заболявания.
Много неща научих, благодаря
Горд съм, че дядо ми – Йордан Чекалски, е споменат. Поздрави за труда, който е вложен.