Глава 6

 

„П”.

Имена на хора;Фамилии; Прякори:

Петрунка, Петреʹ, Пешоʹ, Пороʹвци, Пиʹсарете, Пърлеʹвци , Полячките,

арх.Пламен Божилов – единственият архитект от село Горни Окол. Офиса му е  в селото и има много реализирани от него проекти в България, в т.ч. и доста уникални и специфични за района, в който се намират. Познава отлично архитектурните особености за Самоковския край и затова е много търсен от хората, които обичат този край и искат подходящ архитектурен проект.

Пуʹльпазките – родове от Долни Окол,

Петреʹ циганино- много добър човек и  ковач. Клепеше брадви, рала и др. сечива. Работеше на “бартер” – срещу хранителни продукти и дрехи. Въобще, в Горни Окол имаше две чудесни цигански семейства / български цигани/, с които цялото село живееше в много добри взаимоотношения. Те никога не са крали от хората в селото . По това време в селото ни нямаше ключове и катинари  за заключване на вратите.

Паʹртията – псевдоним на човек от селото. Обикновен трудолюбив селски човек. Работеше като каруцар в ТКЗС – то. Искали да го приемат в БКП. Някъде около 60-те години имаше решение на ЦК на БКП за масово приемане в Партията на работници и селяни, за сметка на инженерно – техническия и административен персонал. Определените от управителя на ТКЗС – то кандидати ги завеждали в Самоков на „събеседване” и го запитали : “ Ако се наложи ще си дадеш ли живота за Партията”. Той отговорил : “ Ке го дам та. Да не е толкова убав”. Естествено , че не са го приели , но прякора остана до края на живота му.

Професоро”/Арангел Мечкарски –  Гюргенин/- един много начетен и интелигентен човек, който не е имал възможност да се изучи. Аз като малък ходех с него с кравите и много го разпитвах за различни неща от историята ни. Една от фразите, която съм запомнил от него е: „Дете, на тоя свет нема ненаказано добро”. Доста време се мъчех да си обясня тази мъдра фраза, но досегашния ми живот и живота на известни личности доказа правотата и,

Пуʹшката, Петляʹро, Паʹтруша.,

 

Попангелови.

Най –известната в България и една от известните скиорски фамилии в света.

Не мога да не изразя голямото си удоволствие от възможността в последните години да общувам лично и да карам ски заедно с най – великия български алпиец за всички времена – световната ски – легенда Петър Попангелов – син/ Пепи/ и неговият чичо – Михо /както галено ги наричат самоковци/.

На всеки, който се интересува и обича ски спорта бих му препоръчал да прочете книгата на покойния вече Петър Попангелов  – баща /Пепо/ „Безкрайният бял път“.

Според мен това е единствената до сега книга – класика за историята на алпийския ски спорт в България и в частност в света и ръководство за всеки млад човек, който иска да стане добър скиор алпиец.

Не е случаен факта , че още в далечната 1981 година в  Боровец се проведе за пръв път в България кръг от световната купа по ски алпийски дисциплини , защото по тогавашните правила на ФИС право на кандидатстване за домакинство имат само страни /курорти/, на които освен, че пистите и съоръженията отговарят на изискванията, трябва да имат и поне един скиор в първите 15 в класацията на ФИС за отделните дисциплини, което според мен беше и един стимул за израстване на класни скиори.

Това беше голяма чест за България в онзи момент и жест към Пепи и семейство Попангелови за големия им принос за развитие на този спорт в България.

До тогава, пък и в днешно време няма други български скиори, способни да се противопоставят на тези от традиционно силните държави – Австрия, Швейцария, Италия, Канада, САЩ и  скандинавските  страни.

За сметка на това и в този спорт нещата се комерсиализираха доста и вече домакинство се дава и без да имаш такива класни състезатели- важно е да имаш писти и съоръжения, които отговарят на изискванията и разбира се  пари, пари и пак пари.

Тези домакинства са добра реклама на курортите, но по тази схема не са голям стимул за израстване на големи скиори.

За съжаление, в момента в България има много скиори, но такива, които да достигнат класата и постиженията на Пепи едва ли ще има скоро.

Да побеждаваш със стотни от секундата световни величия от Австрия, Швейцария , Италия, Франция, САЩ, Канада и други водещи страни в този спорт е нещо много трудно и естествено иска много техника, много труд, железни нерви и воля.

Между другото, за Пепи продължават да говорят и се възхищават на успехите и техниката му едни от най –големите титани в този спорт от края на 20 век, в т. ч. и Алберто  Томба, който при всяко посещение в Банско иска на всяка цена да се срещне с Пепи, защото по негови изявления той се е учил на техника в слалома и от него.

За голямо съжаление, много от нашите „корифеи” в този спорт /спортни и финансови/ се правят на „ущипани” и сякаш не го забелязват понякога, което е в типичен български стил в последните години.

По време на големи състезания канят по пистите едва „прохождащи скиори” или такива, на които сякаш насила са им сложени ските на краката, но са „важни” и „известни” за тях, с което според мен не допринасят с нищо за популяризирането и издигане нивото на този спорт в България.

Освен това, тези „важни” и „известни” в България личности не говорят почти нищо на световните звезди в този спорт и на запалените ски фенове по света т.е. прави се антиреклама, още повече, ако „важното” и /или „известно” лице има не много добър морален имидж в обществото.

 

Голямото скиорско семейство  Попангелови

Баща – Пепо                                                            Син – Пепи

       

 

Зоя и Пепи                                      и дъщерите                 Пепи в Горни Окол 

                           

 

 

 

Местности:

попоʹва глаʹва,

преʹслапо,

плоʹчите – местност в „калковско”,

пруʹна,

побиʹт каʹмик,

панталеʹй,

пърлеʹвио камик,

пърлевото чешмеʹ,

поʹтоко ,

плаʹнски дол,

под могиʹлите,

пеʹсоко,

прогоʹно – местност в източното подножие на Плана планина. По нея отиваше и се връщаше добитъка от паша в Плана планина. По това време /петдесетте години на 20 век/ в селото „гъмжеше” от добитък. Във всяка къща имаше: овце, крави, волове, коне и др. копитни животни. Района около селото беше зает плътно с ниви, ливади и градини.

Калково и Горни Пасарел все още не бяха изселени. Единственото място, където можеше да пасат тези огромни количества добитък беше Плана планина. Картината беше изумителна сутрин и вечер. Добитъка беше на отделни стада, най – често разделени по махали. Всяко стадо си имаше овчар /кравар. Аз имах това щастие да бъда кравар, заедно с дядо ми Арангел. пасяхме около 40 крави на различни семейства, за което плащаха някакви пари, но аз не съм се интересувал колко са били. Сутрин се събираха на мястото, където е сега площада. Карахме ги „воз прогон „ , „пашком”/пасейки/ и на обяд почиваха на „Реката”.

Там аз си играех с другите говедарчета и се къпехме в реката, като за целта преграждахме с камъни, пръст и дървета реката. На връщане по обратния път „низ прогон” ги откарвахме до площада. От там всяка от кравите си знаеше пътя за къщи и бързаше да се прибере, защото там я чакаше телето. Тогавашните животни /крави и овце/ не бяха така едри и млекодайни като сегашните, но бяха много здрави и издръжливи. Мисля, че този извод важи и за хората.

Други:

поораʹтим –  поговорим. „поʹседи да си поораʹтим”,

пат – път,

паʹтика – пътека,

преод – проход в гора, за преминаване на добитъка и хората,

плет – ограда от лескови или други пръти от широколистни дървета. В края на 19 и до средата на 20 век такава беше оградата на голяма част от дворовете на по бедните семейства в селото. Разбираше имаше и каменни огради /суха зидария/,

пердеʹ – отделно звено от плета,

поʹдница – глинен съд за печене на храна на жар. Най – вкусното е печено агне, пиле и др., паралиʹя – ниска кръгла маса за хранене,

паралиʹя – човек, който разполага с много средства и най- често харчи много, пластеʹнье- събиране на окосеното сено, най – често на навилци,

повеʹсмо – връзка от обработен лен / коноп/,

пуʹжурек – охлюв,

пезуʹль – рафт на стената, най – често оставен в зида,

пойдоʹх – тръгнах,

пешиʹн – първо,

поʹище – място за поене на добитъка с вода ,

прес – команда , която се дава на конете при вършитба за обръщане на посоката,

препраʹвя се –  преструва се,

перекендеʹ – заядлив човек,

препуʹшчам – препускам,

попаʹрник – “погача” от царевично брашно със сирене и масло . Яде се с кисело мляко, пуʹльпаз – съд , изплетен от върбови клони за пренасяне на товари. В Долни Окол има фамилия с име “Пульпазките” или “Пульпазете”,

поʹлог – определено място за снасяне на яйца и мътене на пилета,

плеʹвня – сграда за съхранение на слама и сено.

В недалечното минало , когато хората били неграмотни, като отивали войници, тъй като не знаели ляво и дясно – на краката им връзвали снопчета от сено и слама и така им командвали: сено – слама, вместо леви – десни.

В онзи период обикновено животните се хранеха с „мешано” – смес от сено и слама , което беше оптималния вариант, защото сеното е по вкусно , но бързо свършва и е по скъпо удоволствие. На празници понякога им се пускаше „гювеч” – само сено, стига да има достатъчно в плевнята.  Това е една от най – важните селскостопански сгради в селото. В най –добрия случай плевнята и кошарата се изграждат в една сграда, като в горния етаж е плевнята , а долу – кошарата. На определено място в плевнята има оставени отвори, покрити със специален капак, през който се пуска определената храна за животните директно в яслите,

пачаʹ- много вкусна „замръзнала” чорба приготвена от главата, ушите и краката на прасето,  пачаʹвра – кърпа за бърсане на маса или жена, най- често нечистоплътна, която контактува  с много мъже,

понеʹл – понесъл / “ къде си понел това дърво “/,

пуʹпав – некадърен , негоден да свърши определена работа , най- често заради болест, прескочиʹ кобила”- вид игра , която се играеше от децата. В нея има и много рискови моменти. При един от тях моят баща е останал инвалид с едната ръка за цял живот . Причината е, че детето, което е прескачал кляка внезапно и то нарочно, което е абсолютно некоректно, ако употребим съвременната дума. Разбира се , без да се стреми да му отмъщава през целия си живот баща ми имаше едно наум в отношенията си с този човек,

пробиʹен – пробит,

пуʹляв – човек, който не вижда добре. “Да не си пуляв, та не видиш”,

пепеляʹнка – често срещана силно отровна змия в мерата на Горни Окол, Плана и Рила.

За наш късмет, от както помня  от селото имаме ухапано само едно дете, коета е било с кравите. Закарали са го веднага в Самоков в болницата и е спасен. И до сега е жив и здрав.  Много често това обръщение се ползва към „проклетите” жени,

пуʹляв – човек, който не вижда добре. “Да не си пуляв, та не видиш”,

паʹтрав – човек, който куца или “замята”единия крак като ходи, патруша,

Палакаʹрец – човек от самоковските села в Палакария / Продановци, Райово, Рельово, Алино, Ковачевци, Поповяне, Ярлово/,

постиляʹʹци – ръчно изработени „стелки” за цървули /опинци/ и /или за гумени цървули /гуменяци, галоши/,

паздер – остатъка от конопа, след като се обработи,

помеʹтище – плацентата, която изхфърля животното при раждане. В редки случаи се ползваше като обидна дума към някого,

препирня – спор,

препират се – спорят,

претури се – прекатури се. Има известна народна песен с думите „претури се планината….”,

пипонъ – пъпеш,

перекенде –  човек, на който не му пука,

пенюга – гнило дърво. Обидна дума за мъж,

 

„Р”.

Имена на хора; Фамилии; Прякори:

Радой, Руʹмена, Райна, Ристо Арулински; Руменините, Рушко, Ристоʹсков, Ристо дуде – дядо Христо Лазов, който много често употребяваше думата „дуде” към децата.

Местности:

реноʹв дол,

расуʹлята,

ръжаʹна ,

равниʹщето,

рибаʹрниците – в горния край на язовир „Искър”- при вливането на реката. Там работеха като пазачи хора от селото и в този период в Горни Окол се хапваше много и то от най – хубавата и чиста речна риба.

Други:

ручам – ям , храня се,

ручоʹк – закуска на нивата , ливадата и др. около 10 часа преди обяд,

ракоʹлкя – връзка/ стръкове / от жито при жънене със сърп,

разбоʹй – стан за ръчно тъкане,

ровниʹк – място в двора за заравяне на картофи през зимата,

раʹлник – плуг,

рало – примитивен плуг,

ракаʹтка – глинен съд за съхранение на мляко и др.,

решчоʹ – надупчен съд за пресяване на зърнени и др. продукти,

риʹтли – странични решетъчни капаци на каруца . Слагат се най- често при транспорт на

сено , слама , царевичак и др.,

ражниʹшча – вертикални пръчки на ритлите,

ракиʹта– нискостеблено широколистно дърво, което расте  край река Искър,

разсолъ – кисело зеле с месо и подправки, сварено в тенджера.

 

Ристо цигането – мой набор. Беше много добър и умен ученик .

В селото имахме две многодетни семейства български цигани, които живееха на високото на могилата и  с които се разбирахме всички от селото, без да имаме проблеми.

Нямаше кражби от тяхна страна, децата им учеха с нас до 7 ми клас , възрастните бяха ковачи и музиканти. Случваше се през зимните месеци да няма какво да ядат в къщи, но тогава циганката /баба Василка/ идваше у нас, майка ми я гощаваше с каквото има. На края тя молеше да и дадем малко мътеница, сланинка , хляб, компир и друго , ако имаме / „оти циганеʹтата ке уʹмрат, а Петре ке наклеʹпе сичкио инструмент що има Стоил”/баща ми /.

Искаха си, не просеха и не крадяха, а си заработваха това, което вземат за изхранване.

Не е случайно, че след национализацията /когато ние вече нямахме нищо за даване/ те , както и много други хора от селото се изселиха към София.

Повечето от „циганеʹтата” започнаха работа в строителството и на други места, а някои като „Ристо” и „Спартако” продължиха да учат и работят.

Ристо се беше специализирал в направа на канали . Още тогава /по комунистическо време/ той проявяваше предприемачески талант, набираше работници и строеше водопроводите и канализациите, наливаше бетони на плочите и други строителни работи на вилите на известни комунистически велможи в Банкя.

Лично аз като студент съм работил чрез него в Банкя на вилата  на „другарката” Евгения Киранова / дано не греши паметта ми/ . По това време в София имаше т.н. „пиаца” за набиране на работници за тежък физически труд, която отначало беше на „Солни пазар”, след това на пл. „Ленин”/сега „Св. Неделя”/ .

Ние, бедните студенти от село бяхме най – редовни клиенти на пиацата, въпреки, че това беше недопустимо по комунистическите норми на живот, защото „уронвало престижа на най- хуманния строй” и затова милицията ни преследваше и ние се криехме.

Имахме си „тартори”, които уреждаха работата и тръгвахме след тях.

„Ристо” беше един от тези тартори”и винаги като ме видеше там, ми предлагаше услугите си. Трябва да ви кажа, че в онзи период /около 60-70г. / него го „носеха на ръце” в Банкя и аз се чувствах горд , че го познавам. Викаха му галено „Ицето”.

„Спартако” стана един от най –добрите водопроводчици в МИУ на „Софстрой”. Сигурно е оставил положителни следи в хиляди софийски семейства.

Наложи се да работим заедно с него на един обект, на който аз бях ръководител и той се представи отлично като ръководител на звено водопроводчици.

Единствено „Дарге” се пропи и се върна в село, където се и погуби в пълния смисъл на думата.

Всичко това в настоящия момент звучи като в приказките, но беше самата истина и то доста дълго – някъде до 60- те  години на 20 век.

„С”.

Имена на хора; Фамилии; Прякори:

Сремка, Сребра, СтанилСпасуʹна,Соколовци, Сръʹбчето,

Стоянка – моята баба по бащина линия. Чудесен човек , но почина много рано. Беше постоянно болна. Почина от “слабо сърце”, както ми обясниха. Тогава за пръв път видях умрял човек и баща ми да плаче. До тогава въобще не съм си представял, че хората умират и изчезват за винаги от живия свят,

Стоил Мишалов– моят прекрасен баща. Познаваха го и още си спомнят за него хората. Даже някой ако не ме познава мен, когато му кажа , че той ми е баща – веднага се сещат с най – добри чувства и спомени. Човек с главна буква по всички линии. Така както живя достойно, така си и отиде на 91 год. – усмихнат, доброжелателен, без грам злоба , омраза и завист, че той си отива , а другите са живи. Като вървеше винаги си подсвирваше, поздравяваше всички хора и се усмихваше. Винаги даваше път на домашните животни, каруци и др. Уважаваше и почиташе религиозните празниции и ритуали без да го е демонстрирал пред хората / както го правят много от сегашните т. н. религиозни хора.  Веднъж изядох шамар затова, че съм минал пред каруцата на кумо – Грозде Лилячки и не съм му казал „добра среща куме”. В селото му викаха умалително- „Стоилето Мишалово”,

Свилен – ветеринарният лекар, когото познаваха и търсеха денонощно всички от Горни Окол, които отглеждаха животни, включително и ДЗС -то независимо, дали има или няма постоянно назначен лекар за селото. За съжаление, той вече е покойник.

Стоил Ваташки- първия кинооператор в селото в периода 50-60 те години и от първите фотографи на селото, включително с проявяване и копиране на снимки. За съжаление почина млад. Той е един от членовете на многодетните семейства в селото/ по това време за многодетни се считаха семейства с над 5 деца/, които не бяха рядкост и не получаваха никакви „детски добавки” .

За този период киното беше голямо културно развлечение, но беше проблем доставката на кинолентите и прожекциите му в нашето село . Тъй като в този период още нямаше автомобилен път до селото и автобуси не минаваха кинолентите се взимаха от плански дол и после пеш до селото. Имаше прожекции в сряда и неделя. Преди прожекцията на филма се показваха кинопрегледи на актуалните събития в България и братските социалистически страни. Запомнил съм случая, когато за пръв път в селото се прожектираше филм – „Под игото” и в прегледа преди филма имаше кадър на приближаващ се камион с текезесарки в него при вида на който даскала-  Тодор Биров извика: „Легай доле, да не ви згази”.

Всички залегнахме.

Стоян Големинов – един от първите учители и директори в селото от Горни Окол.

Стоил Големинов- един от успелите хора от селото по комунистическо време- живеещи в София. От възможностите, които е имал е помогнал на доста хора от селото.

Стоил Гургов – кантонера от селото. Отговаряше за поддръжката на пътя от Горни Окол до разклона на пътя София – Самоков. Това беше една много полезна длъжност през всички сезони на годината. Основната задача беше да се поддържат канавките и пътя и да се изсичат надвиснали опасно над пътя дървета. В днешно време управниците решиха, че няма нужда от такива длъжности и междуселските пътища се занемариха съвсем .

Сандо Бозев – един от най – добрите професионални шофьори от селото. По голяма част от професионалния му  път е преминал в градски транспорт София.

Освен това е и много добър овощар и винопроизводител – истински „мичуринец” за нашето село. Свидетел съм, как донася прокиснало вино от селото на жена му , което като престои няколко дни в неговата изба – става чудесно на вкус.

Сандо Поляко – дългогодишен пъдар /поляк на селото.

Стайко Чочев -”Градскио”- дългогодишен шофьор на линейката, кръчмар на селото и майстор- строител. Беше отзивчив и работеше за селото.

Стефка Писарска – моя съученичка от махала „Бигоро”. Дългогодишен акушер –гинеколог в Окръжна болница. Дала е живот на много българчета, в т.ч. и много с Околски ген.

Добър професионалист и чудесен човек.

Станилов Георги от Долни Окол.  Един от най – добрите български строителни инженери от края на 20 и началото на 21 век и по моя преценка един от най – успешните строителни бизнесмени в България . Построените от неговата собствена фирма „СТАНИЛОВ” ЕООД обекти са едни от най – престижните в момента в България / участъци от метро и метростанции, тунели, модерни сметища, пречиствателни станции, водното огледало в Кърджали и още много други/.

Заедно с него бих посочил и други, доказали се като много успешни строителни бизнесмени в България от Самоковския край : инж. Симеон Пешов от с. Белчин – основател и ръководител на най – голямата строителна компания в Р. България – „Главболгарстрой” АД; Валентин Каназирев – собственик на „Маркан” и др.

Самоковската строителна школа имаше голям дял в строителството на България както при социализма , така и в първите години на промените. Те се доказаха като едни от най -добрите строителни екипи при строителството на „Главболгарстрой” в Русия.

Димитър Йончев, Стоимен Перфанов, Георги Чанев и много други се доказаха като едни от най – добрите строителни ръководители в бранша. От техническите ръководители бих посочил Илия Гаджов, който е направил много за Самоков и е подготвил много кадри. За съжаление и той, както много други споменати тук вече са покойници и то твърде рано напуснаха този свят.

Станилеʹто – Много добър човек и отличен животновъд и земеделец.  Хобито му беше да строи със собствен труд и средства чешми с корита за водопой на хора и добитък в планината, където преди това е имало кладенчета и са били „поища „ за добитъка. Чешмите, построени от него се знаят като „Станилевата чешма”. До последните дни от живота си хората го помнят как води каручката с 2 впрегнати крави и бабичката ги кара с остена в каруцата.

Смоко – човек от селото, който се напиваше и трудно се прибираше сам и /или прав в къщи, но иначе беше кротък и добър човек. Може би една от причините за постоянното му пиене е и ужасите, които е изпитал като участник във втората световна война. По наследство и неговите двама сина, които имаше носеха същия прякор.

Сиромао – беден и трудолюбив човек, но пиеше често. Работеше изключително по изкопите в София.

Светкавицата – един от първите електротехници в селото.

Местности:

сулимаʹница,

сунгеʹрко,

сеʹлскио рид,

селската чешма,

светиʹ дух ,

свиленовио камик,

стрелйоʹ,

станилеʹвата чешма,

саʹвако,

 

Седемте рилски езера“                                     Смрадливото езеро“

                 

 

Шестото езеро Окото“


Други:

 

саʹкам – искам,

 

саде – само,

 

сгодно – изгодно,

 

сипуʹвам – сипвам / вода у млекото/,

 

сагмал – овце с агнета,

 

“сакат от магла сиренье да прават”- приказка от селяните в Искровете, записани от Асен Христофоров,

 

сополкйо – малко дете , сополив човек,

 

сиʹхтир – гледай си работата, „сиʹхтир без петнайсе,

 

седеʹнкя – събиране на моми и ергени в някоя къща вечерно време /най –често през зимата, когато няма много селска работа/.

 

Тогава нямаше телевизии, забави, купони и др. съвременни забавления за младежите. Това беше едно от най- хубавите събития за младите хора в селото по онова време – някъде до шейсетте години. Момите плетат, шият и др. момински занимавки и пеят, а ергените ги ухажват. Не рядко седянките са завършвали с някое отвличане на мома и впоследствие – сватби. Имало е и случаи на побоища по време и /или след седянката и причини за това най-често е някоя хубава мома, харесвана от няколко ергени. Имаше и случаи, когато ергени от друго село/ най – често от Долни Окол/ идват на някоя седянка. Често обаче такива седянки завършваха с бой. Всяка епоха имаше и своите хубави моми и буйни ергени, чийто подвизи се помнят. Седянки си правеха и по възрастните , семейни хора – най – често на греяна ракия, някаква ръчна работа от мъжете и жените и песни,

 

           

сукноʹ – женска дреха от дебел плат , ръчно шита и везана с мъниста,

саʹджак – верига в огнището за закачане на котел,

стариʹо – най – възрастния мъж в къщата /у нас по мое време това беше дядо Арангел/, стараʹта – най – възрастната жена в къщата / у нас това беше баба Стоянка/,

стринка – жената на чичо ми . Имах две стринки . Имам много хубави спомени от тях, макар, че двете бяха с коренно различни характери. Техните семейства от рано се изселиха в София и в определен период ни приютяваха за живеене в тях.  И двете починаха сравнително млади. Предполагам, че не е от много хубав живот,

стоʹжер – дървен стълб , забит в средата на гумното около което вършеят /обикалят/ конете при вършитба . Той трябва да бъде много здрав и застопорен  /запънат/ на дълбоко, защото при обикалянето на конете може да се счупи и /или изтръгне, което би застрашило живота на хората и конете. Употребява се и в живота като „Стожер на семейството” – най – често мъжа, Султан – име на куче,

скроб – специална храна от царевично брашно, подобно на качамак , но по – рядка от него, “сърдит Петко – празна му торбата”- народна мъдрост,  

споминаʹ се – умря,

сакъʹн – немой, недей – “ сакън недей“,

сенкяʹр – мързелив човек / търси само сянката/,

сълпеʹц – странична вертикална опора на ритли и капаци на каруцата,

сокак – улица,

соʹлдрума – навес за съхранение на продукти за животните /сено, слама и др./ , каруците и хранене на животните през зимата. Много често тя се изгражда непосредствено до плевнята и кошарата, или е част от тях,

сакуʹля – голям чувал от много здрав плат, най – често коноп, козина или друг здрав материал, непромокаем – за съхранение и транспорт на зърно за воденицата – събира около 100 – 200 кг. зърно, снег – сняг,

стриʹжен – остриган. От детството ми имаше такава закачка: „три мъже стриʹжени”. Колко са мъжете и колко – жените? Уловката е само при произнасянето, докато при писане се разбира, защото съдържанието на думата стриʹжени е различна от думите „с три жени”,

 

сая – кошара за добитъка, най често овце и крави. По онова време у всяка къща имаше сая. Във времето преди 1944г. много от фамилиите са имали фамилни саи в Плана планина и са носели имената на съответната сая. В саята е имало целогодишен живот, включително и през зимата. Там са се намирали най – често овцете, крави, кон и едно магаре за транспорт на багаж до и от селото, най – често за мляко за мандрата и храна за хората от къщи. Саите са се изграждали предимно от дървен материал, кал и слама върху имот на фамилията, на завет и винаги до кладенец с вода за пиене на хора и животни. Предполагам, че основната причина за изграждането им е да са близо целогодишно до естествената храна и вода на добитъка, вместо тя да се кара на десетки километри до селото.

Между другото, такъв е бил и живота в алпийските селища на Швейцария, Австрия Франция и др. Друг е въпроса , че там и преди и сега благодарение на техническия напредък условията са били много, много по благоприятни.

Храната за овцете за през зимата /сено, слама и др./ се е приготвяла през лятото от близките ливади и ниви/ пести се от транспорт/, засети най – често с ръж, овес, ечемик и картофи. Нашата сая е била в „Големи вир”, в съседство с тази на „гледачеʹте”.

Живота там е бил доста суров и труден, но е имало и много романтика в него, защото много от старите хора си спомняха с носталгия за това време- може би защото тогава са били млади/ най – често деца /с възрастен човек. Децата обикновено са стояли там докато се оженят. Такъв е случая с моя баща, който са го извикали от там за да го оженят. Предполагам, че подобен е бил и живота на нашите пра, пра деди както подсказват някои исторически сведения.

В последствие различни неблагоприятни може би събития са ги накарали да се съберат в днешните села и са образували Околите – Горни и Долни, за което има доста и различни версии, които аз няма да излагам. Не е случайно, че по- голяма част от имотите и горите, които сме притежавали бяха в Плана планина. Чести са били набезите на мечки и вълци, но хората са имали големи и храбри кучета и са си помагали в такива случаи. Няма запомнен случай, в който да се споменава за нападнати, наранени и /или изядени хора от тях.

Моето обяснение е, че тогава е имало относително природно равновесие между дивите и домашни животни . Мечките и вълците са си открадвали необходимите им за изхранване домашни животни, а към човека са имали респект, още повече , че е доказано безвкусието на човешкото месо спрямо това на добитъка. Имало е доста случаи на срещи с дивите животни , но в повечето случаи те са подвивали опашки и са давали път на стадото, подгонени от смелите песове. По мое време аз си спомням за един случай на среща на наше момче- кравар с мечка на прехода по „темна вада”/преход през гората от „даутов дол” към „мушчел”/. Това „момче”, което произхожда от многодетно семейство по тогавашните представи /над 5 деца/ вече е дядо, жив и здрав и може да преразкаже точно случката. Той е вървял пред кравите, а на края е старши краваря. Мечката се е отдръпнала от пътеката. Но само той знае, какво е преживял в този случай. Не случайно има поговорка, който го е страх да не го среща мечка  – да не ходи в гората. Но живота на хората от селото и преди и сега е свързан неразривно с тези и други вече диви животни.

В ония години срещата с мечки е било част от ежедневието и на хората- дървари и пастири от селищата около Рила планина. Част от тези случки са описани в книгите на класика на Рила – Асен Христофоров /”Вуцидей”, „В дебрите на Рила” и др./

Има  доста конфузни случки и доста забавни .

На една от раздумките на рилските пастири –  Георги „жабата” казва за Коле „чергата” : „Он не се плаши от мечка, оти като го помирише, мечката бега като опърлена”.

           

 

Между другото във времето , когато не е имало още хижа „Рибни езера” пастирите на Рилския манастир са се събирали в някоя от колибите вечер на раздумка с шише ракия, пъстърва , наловена от „жабата” и печено на огъня „месо от ялова овца”. Така са казвали на дивите кози, но тъй като обстрела и тогава е бил забранен ползват „кодирани понятия”.   Дядо Арангел и баща ми са ми разказвали, че при тях в ония години, на саята са идвали по някога „шумкаре”/така са викали тогава на партизаните/, които са искали хляб, сирене и нещо друго за ядене, вземали са каквото им дадат и са заминавали. Не са имали случаи на насилие над тях.  Между другото Горни Окол е от малкото села в България, които „не могат да се похвалят” с нито един партизанин от селото, което не беше много добър атестат в годините след   9 септември 1944г. , но в исторически план мисля, че може да се гордеем с този факт.  Тези, за които споменавам по горе са били от рилските партизани.Като дете съм задавал въпрос на баща ми защо от нашето село не е имало партизани и ние няма „с кого да се гордеем”и да ползваме предимства в живота.  Той ми отговаряше приблизително така:

„Ние имахме достатъчно работа, жени, деца и старци за които да мислим и да се грижим. Не сме помисляли да фашчаме гората и да ставаме „шумкаре”, „оти ние секи ден сме у шумата и не сакаме да зимаме на други ора лебо, за който они се трудят денонощно” .

продължи към Глава 7


Вашият коментар

NextGEN Public Uploader by WebDevStudios