Глава 4

„К”

Имена на хора; Фамилии; Прякори:

Калиоʹпа, Кръстеʹнка, Кулиʹна,

Кирчо Стамоʹв – единственият, известен в България поет от селото.

Силно ерудиран, с голяма умствена дарба, честен и почтен човек с високо чувство за отговорност и справедливост. За съжаление той си отиде твърде млад от този свят по един съвсем нелеп начин.

Киро доктора – Ветеринарен фелдшер, който лекуваше успешно и хората.

КръстоʹСтамбоʹлски – един прекрасен селски човек. Много добър по характер, трудолюбив и услужлив. Може би няма къща в селото, където  да не се е ползвала от негови услуги с конската каруца, независимо по кое време на денонощието е. Беше и един от малкото добри ковачи/ на конски и волски копита/ в селото. За съжаление и той както много други добри хора нямаше късмет в живота. Много млад остана вдовец с няколко дъщери и по преценка на много хора повторния му брак не беше много сполучлив.

Кьочеʹвци, Китаʹновци, Кривогаʹшчовите, Крачкоʹвци, Колеʹшаʹренио. 

Кюʹртовци – от този род беше и един от двамата известни каменоделци от селото – Васил.

Криʹвио – човек, който куцаше силно с единия крак. Може би беше ранен във войните или друго нещастие – не си спомням.

Имаше дарбата да вика на високо и затова го ползваха от Общината да съобщава важни новини от „камико на могилата”. Някои от тези съобщения бяха за това, че „е дошел бирнико или земемеро от Самоков /това съобщение всяваше ужас и уплаха у хората/, че „от ютре се забранява пашата по ливадите”, че от ютре започва „участоко у „Елезица” и много други. Той беше нещо като „Боримечката” от „Под игото” на Иван Вазов, когато съобщаваше на хората от Клисура, че ще гръмне черешовото топче. За нас децата неговите изяви бяха много интересни и винаги, когато той тръгваше към могилата, ние го следвахме с любопитство.

„Кайо” – псевдоним на известния български художник Николай Христов от Горни Окол, с няколко самостоятелни изложбии много шаржове в медиите.

„Кофти”- прякор на един интелигентен и добър човек от селото, който ползваше „купешки думи”, една от често употребявяните от които беше тази/ „кофти работа”, кофти човек” и др./.

Местности:

кадииʹница,

караʹстанов дол-местност в подножието на Плана планина,

китаʹтио бор- една от историческите забележителности на Окол,

кииʹчица-местност в полето,

калиʹница-местност на границата с калковско,

клапатаʹница-местност на границата с калковско по пътя за „щъркелово гнездо”,

колниʹко-местност по пътя за Плана планина,

каʹлковска курия-местност на границата с калковско,

касаʹпница-местност в североизточна посока от селото. Името е зловещо и сигурно има някаква история предизвикала това име, но аз не я зная. Питал съм много стари хора, но никой не ми е дал точен отговор,

корито-местност по стария път за Калково. От както се помня там има чешма с корита за водопой на животните,

керенаʹта-местност в подножието на Плана планина. В недалечното минало там са се произвеждали тухли и керемиди, включително и за продаване в други села,

гега-овчарска тояга,

кошеʹв дол – местност на границата с калковско,

куричеʹто-местност западно от селото на границата между полето и Плана планина. Като деца там ходехме на пързалка със ските, защото беше най-близкото до училището и подходящо място за ски спускания,

кариерите-местност в подножието на Плана планина на името на известните каменни кариери. С материала на тези кариери /който е от най-здравите в България./се направиха паветата,  бордюрите и настилката на голяма част от пътя Самоков-София в периода 1950 – 1954 г., когато се строеше язовир „Искър” и пътя се вдигна по на високо, защото водата на язовира щеше да го залее.

Паветата и бордюрите се правеха ръчно с шила и чукове от околци след гърмене на скалите и получаване на големи каменни блокове.

За съжаление, голяма част от работниците каменоделци най-често заболяваха от ревматични и сърдечни заболявания и някои от тях починаха твърде млади заради тежките атмосферни и физически условия на работа.

Готовите павета и бордюри се товареха на каруци и се разтоварваха на склад при „железнио мост”, който се намираше на р.Искър при днешната вилна зона „Мечката”.

Имаше и нещастни случаи, за щастие  без смърт.

Един от тези, който помня е следния: работника пробива дупки в скалите, които се запълват с барут и после се гърмят. Въпреки, че е имало строг контрол при взривяване /броят се взривените дупки/, в един от случаите е останала невзривена, заредена с барут дупка.

За зла участ работника /Веселин Китанов/ „уцелва” тази дупка и хвръква във въздуха. За щастие остава жив, но за цял живот с проблеми със здравето.

Помня и още един случай, в който съм участник и аз и едвам не завърши със смърт.

В почивния ден /неделя/ група деца отиваме на кариерите, за да се повозим на вагонетките, които служеха за изхвърляне на отпадъчния материал от площадката. След напълване се бутаха на ръце до мястото за изхвърляне и там се спираха с едни огромни букови тояги. Бутнахме ги и се  качихме  отстрани, като един от нас трябваше да сложи тояга в колелетата,  за да спре вагонетката. Явно бяхме засилили повече вагонетката, а детето, което трябваше да пъхне пръта не успя напълно, пръта се счупи и вагонетката полетя надолу по насипа /около 100м./. Не помня как сме скочили настрани, но после като видяхме търкалянето на вагонетката изтръпнахме. На другата вечер баща ми, който работеше там каза, че някакви щури деца /напсува ги / са направили голяма беля, но ако ги разберат кои са-да му мислят.  

 

крива нива-местностна границата с калковско,

кюляʹфо-местност  в  Плана планина на границата с широкодолско. Произхода на думата крие някаква историческа съдба, но аз не я зная. Само помня, че когато ходех с кравите, при много лошо време през късната есен животните сами търсеха това място за паша. Може би, защото беше и „завет”?,

 

Кобилино бранище-много популярна  местност в Рила на кръстопът между Рилски манастир, Мальовица, Рибни езера, Мечитите, Мала църква и др. До средата на 20 век там гъмжеше от добитък в летния период и от преминаващи туристи във всички посоки. Сега, като минеш от там са останали само спомените и един буренясал заслон!

Други:

каʹпа-шапка,

катиʹл-стар, изнемощял, зъл човек,

кошуʹля-дълга риза,

косеʹнье-косене,

ке те дерем – ще те бия,

ке те тепам-ще те бия,

кросноʹ-цилиндрично дървено тяло за тъкане на ръчен стан,

куриʹя-широколистна гора в дол,

копаʹня-корито за хранене на животни,

“кокошки немат-яйца ручат”- термин, използван в някои села от „искровете”,

кръсциʹ– наредени снопи от ръчно ожънато жито на нивата,

ке-ще,

кожушче’-кожухче,

кочина-помещениеза отглеждане на свине. Това определение се използва и за зле поддържани къщи, офиси и т.н.,

каʹмик-камък,

каиш-колан,

кусам-ям с лъжица,

кош-ръчно направен, изплетен от лескови пръти сандък с дръжка за пренасяне на сеното от плевнята до кошарата,

кошуля  – дълга риза. До към 50 –те години  на 20 век кошулята е била основното бельо на голяма част от мъжете и жените в селата. Гащите са били луксозна придобивка и може би са се ползвали само на празници и когато се ходи в Самоков или София.

копаʹч-кирка,

кюска-удар с челото при овце, кози, телета и др.

колачеʹта-великденски хлебчета, с варено яйце в средата. Тогава все още в селото ни не се правеха козунаци,

корачеʹмалко чукче за забиване на малки пирончета и/ или гвоздеи, 

крокмаʹч-сварено продължително с непрекъснато бъркане прясно гъсто овче мляко. Обикновено става есенно време, когато тревата изсъхва,

кобиʹлица-дървена тояга за носене на котли /кофи с вода от кварталната чешма,

копраʹля- дървена дебела тояга с четал на края за разриване на жарта във фурната,

кантиʹната-столовата и административната сграда на кариерите. Името може би е „внесено” от италианците, които са разработвали кариерата,

коʹмпир-картоф. Много често се употребява като нарицателно за хората от Самоковския край. В по-ново време вместо тази дума шегаджиите казват „чипс”,

калидоʹр-коридор,

кадеʹля-връзка от вълна или лен за предене,

коʹло-колело на каруца,

кйорпе’-малко агънце. Често се използва от „зевзеците „ и за младо, хубаво момиче”, кьоспеʹвид фураж, производно на слънчогледа при преработката му за олио, 

кокошче´-кокиче,

куʹкувиче-горско цвете със сини зрънца. Расте рано на пролет заедно с игликата,

каде’ киʹдеш-къде ще ходиш, каде’ си пошеʹл-къде си тръгнал,

клиʹнци-специално изготвени пирони за заковаване на подковите на коне, волове, крави и др. копитни животни,

“кйор кютук пиян”,

„клин клин избива”-„мъдър” съвет за сутрешно изтрезняване,

карамаʹн-име на овчарско куче,

каʹпа-шапка,

коʹшевина-окосено сено от овес и /или ечемик малко преди да узрее класа и да става за жътва. В този си вид се суши и прибира в сеновала за свежа, богата на витамини храна за добитъка,

кютуʹк-дървен пън. Неадекватен, неповратен и непокист човек,

кулаʹк-прозвище на по заможните селски семейства преди 9 септември 1944  г. В нашето село нямаше такива, но комунистическата власт лепваше това прозвище на всеки, неудобен за новата власт, който е живял по сносно. Тежко и горко на семействата, за които комунистите лепнат такова определение. Познавам много семейства, особено от други части на България, където наистина поради естеството на почвата, природата, релефа и др. обстоятелства е имало предпоставка да има и по заможни семейства със съсипан живот на цели поколения, заклеймени от властта. В Самоковския край такова прозвище аз зная за „Чекуро” от с. Шишманово /най-богатото село в Самоковска околия, понастоящем залято от водата на яз. Искър/.

Каʹлково-едно от трите изселени села, на мястото на които беше завирен язовир „Искър”. През него минаваше пътя от Самоков за София и хората от Горни Окол ходеха пеша до селото за да хванат рейса за София. Сегашния ресторант „Щъркелово гнездо” беше училището на селото, на комина на което имаше гнездо на щъркели. След изселването на трите села/ Калково, Горни Пасарел и Шишманово/ голяма част от щъркелите, които имаха гнезда там се преселиха в Окол. То беше голямо нашествие от щъркели. Почти във всяка къща имаше минимум по 1 гнездо. У нас бяха 3 гнезда на брястовете, които служеха за ограда с „Глиговци”. В момента в Горни Окол има само 1 гнездо на щъркели.

Това е един факт,  върху който си струва да се замислим.

Казарма и още нещо.

След завършване на средното образование момчетата най-често отиваха първо в казармата.

За изпращането им имаше традиционни церемонии в селото: печеше се специално за случая новобранска ракия, най-често от мармалад, разбит с вода и с мая, готвеха се вкусни месни гозби. Вечерта преди заминаването в дома на новобранеца се извървяваше цялото село /стари и млади/ да пийнат от сладката греяна ракия и да пожелаят успешна служба, закичвайки новобранеца с дарове, цветя и по късно вече и с пари. Родителите бяха щастливи, защото тогава беше и въпрос на престиж за мъжа да отиде войник.

На сутринта с музика и веселие пред площада се изпращаха до спирката на рейса на „Щъркелово гнездо” или на „Плански дол”.

Малко размисли за казармата:

По мое време беше задължителна. Това беше границата между момчето и мъжа.

Погледнато от дистанцията на времето казармата изиграва положително влияние за момчето при оформянето му кат мъж, но…

Условията, които предлагаше по голяма част от „нашата родна казарма” по скоро отвращаваха, отколкото да възпитават.

Проблемите идваха основно от „извращенията”, които се извършваха най-често над „новобранците”, както от „старите муцуни”, така и от старшини и командири.

Извращения, според мен е всичко, което се извършва над войника извън изискванията на устава. По мое време, тази практика беше в апогея си.

Това се отнася с особена сила за т.н. „черни полкове”, в един от които „имах честта” да служа и аз, и то като „кашик”в бойното поделение 55340, гр. Марица /сега Симеоновград/.

Без да изпадам в подробности тук, за ваша информация мога да сравня живота ми там като новобранец подобен на този на войниците от „френския легион”, който можете да видите във филмите на „Нешънъл Географик”.

 Употребявам израза „имах честта” да служа, защото масовата практика да попаднеш в подобен полк е да си оценен като  „неблагонадежден”от военната комисия / най- често на база твоето досие/ и по този начин имат „най-доброто желание да те превъзпитат”.

И до днес нямам получен точен отговор защо попаднах там.

Част от версиите, по които направих собствено проучване след казармата бяха следните:

 1. Нашето семейство не е влязло доброволна в ТКЗС, а след упражнен натиск, което подсказва „нелоялност” към комунистическата власт в България след 9.9.1944 г..

 2. В годините, по време на култа към личността на Сталин и българския му наместник Червенков цареше голям глад и недостиг на месо. За да оцелеем, баща ми беше принуден да купува от хората и да коли говеда/ най-често не декларирани пред „бирнико”/ и да ги продава „нелегално” на „гладните граждани” от София. 

Аз, макар и дете /около 10 годишен/ му помагах и ходех заедно с него в София с тежко натоварена раница. Тогава рейсовете минаваха през Калково и ходехме до там пеша с тези раници. Който не е носил прясно месо на гърба си, не знае как тежи.

Най-интересното в случая беше, че месото го продавахме за много кратко време/ по предварително направен списък/ в някой от апартаментите на някой- виден комунистически деец / най-често в новия тогава комплекс „Вл. Заимов”/днешният булевард „Мадрид”/, който беше най-близко до Агенцията /Автогарата/, която се намираше на Орлов мост.

 3. Преди 9.09.1944 г. баща ми е „канил и гощавал в къщата си фашисти”?

Страшно обвинение за онова време. Става въпрос за това, че по време на Отечествената война в района на Горни Окол е имало разположени войски на Самоковския полк в очакване да бъдат изпратени на фронта.Те са били в ниви, ливади и гори, където хората от селото са работили.

Повечето от тези „войничета”, както са им казвали хората са били от околните села и за тях е било удоволствие вместо да се излежават да помогнат в селската работа. Разбира се, по чист тогавашен български обичай след това нашите са „ги гощавали”с храната, която са приготвили.

Тези „квалификации” ме измъчваха доста, защото няма и грам истина и никаква логика в тях, но очевидно те бяха съчинени от някой доброжелател, каквито след 1944 г. се навъдиха доста. Разбира се това не променя положителната ми оценка за хората от селото в онзи период, още повече, че има хубава българска поговорка, „че във всяко стадо има и мърша”.

Разбира се, ние чрез „селския парламент”/кръчмата/ разбрахме кои са „работили за нашето бъдеще”, но не сме търсили възмездие, още повече, че те починаха без време.

Най-интересното при уволнението ми от казармата беше, че старшината и ротния командир не повярваха на бележката, която получих от Инженерно строителния институт, че съм приет за студент и направиха допълнително проучване /проверка по военните канали/ дали е вярно. Думите на старшината бяха, че „от тука най-често се отива в „дисципа” или в затвора, а ти ми разправяш, че ще ставаш студент”.

Но, всичко това мина отдавна и останаха само хубавите спомени от казармата.

Имайки в пред вид всички положителни и отрицателни доводи, моето скромно мнение е, че една „казарма” или нещо с друго название от няколко месеца, но без извращения би била от голяма полза за възмъжаването на съвременните „тинейджъри”.

 и още нещо.

За съжаление в България в онзи период беше нормална практика за „окепазяване „ на свестни хора и цели родове с цел издигане на други, най-често с много нисък морал, възпитание и интелект. При нас не се стигна до някакви фатални последици, но в главата си вече имах едно наум за БКП и сродните и партии и за пропагандата, която те използваха.

От тогава не само аз, но и много други като мен „прогледнахме”, като разбрахме истината за комунизма и неговите агитатори. Дори и това може да посоча като полза от отиването ми в казармата.

Това се потвърди и след събитията през 1989 г., когато първоначално платените партийни секретари и ченгетата /явни и тайни/ се уплашиха и започнаха да следят кой ходи на митинги на СДС и да донасят на ръководството най- различни небивалици във връзка с тогавашните събития. Генерален директор на Обединението в което работех беше сина на един от най –известните членове на Политбюро на БКП през 60-70 те години.

По тази причина лично аз бях може би един от първите уволнени по политически причини през 1990 г., като за целта промениха организационната структура на Обединението и заличиха отдела, на който аз бях ръководител.

Голямо беше учудването ми обаче, когато на един от митингите в 1992 г. на СДС ме потупа по рамото щастливо ухилен същия партиен секретар. Опитах се да се отдръпна от него, но той беше настоятелен като истински комунист и ми обясняваше колко голям демократ бил той, баща му и дядо му, но тогава такива били времената. Не бих желал да споменавам името му, но тези които са работили с мен сигурно си спомнят кой е той. Разбира се, след няколко години той вече беше станал бизнесмен на средно ниво.

Има и други случаи, които много от хората от село по това време знаят за тях, включително и за такива, които станаха свещеници.

За добро или лошо в нашето семейство няма нито един комунист.

Не парадирам, че съм голям демократ, но мисля, че живота е най-добрия съдник и оценител, защото:

не може в „Х” годината да се гордееш, че си комунист и не желаеш да се преименуваш дори в социалист, камо ли в демократ и си пазиш членската книжка до сърцето,

а след  „У” години да заявиш, че си най-големия демократ, да плюеш под дърво и камък по комунистите и даже да се опитваш да доказваш, че това е по рождение /дядо, баща и др./, когато нормалните хора знаят, че не е така и имат нормална памет. 

Смятам, че и това е една от съществените причини за положението, в което се намира България сега. Наглостта на едните и късопамието и /или нагаждачеството на други.

Но това е демокрацията.

 Те вече са милионери и милиардери. 

Ние сме само човеци.

 След отбиване на военната служба, които бяха завършили средно образование кандидатстваха в някое ВУЗ и ако ги приемаха-ставаха студенти и започваше нова ера от живота им. Останалите търсеха варианти за започване на работа. 

Допълнителни проблеми създаваха и тогавашните изисквания за жителство, включително и за гр. Самоков. Единствено предимство имаха професии, свързани със строителство, МВР и др., за които се даваше временно жителство за определен период и след това постоянно, ако отговаряш на условията. Междувременно, без постоянно жителство не можеш да си купиш и жилище, независимо колко пари имаш. Това принуждаваше много от младите тогава хора да започват работа в непривлекателни и нежелани за тях области и /или да се оженят /омъжат по сметка /софийско жителство/. По тази причина и аз съм започнал работа в ЗСК /Завод за стоманобетонни конструкции/ в Кремиковци като млад строителен инженер.

Все пак, имаше и млади хора, които се върнаха на село за постоянно като полевъди

/трактористи/, животновъди и др., но техните проблеми възникнаха по късно, когато децата им пораснаха и трябваше да извървят нашия път, посочен по горе.

По-голяма част от горецитираните групи хора на определен етап от живота започнаха да се връщат на село под някаква форма: пенсионери с постоянно живеене на село, пенсионери с временно живеене /само в пролетно -летния сезон/, работещи хора, които идват само през почивните си дни и др.

каʹшча-къща,

                                                     къщи от началото на 20 век

        

                      Бозевата къща                                               Цвильовата къща

                                              къщи  от 30-те и 50-те години на 20 век

        

                                             Вила от 80 –те години на 20 век

кошара-обор за домашни животни /крави, волове, коне, овце и др./

кошара                                                      кошара и плевня      

 

                     

„Л”

Имена на хора; Фамилии; Прякори:

Лозан Московски-най- известния самоук каменоделец от селото. Отива при скалата с чук и длето и от нея прави, каквото му искат хората: стъпала; диреци за порти; корита за водопой на добитъка; паметници, щурцове за над прозорци и врати и др., които са вечни и все още може да се видят в селото.

Латиʹнка, Лазар, Лазариʹнка,Лиʹляците, Лаʹзаровци, Лазоʹвци,

Лаʹшката-дългогодишен селски пъдар /поляк/ в периода преди национализацията.

Излиза по „ручок”/около 10 часа сутринта/ от селото, избира си удобно място за наблюдение, гръмва с пушката, за да го чуем, че е дошъл и ляга да почива. В нашата мера любимото му място за наблюдение беше „Немущица”. След обяд, като се разхлади, става и все ще издебне някое добиче да премине непозволената граница. Залавя го, взема му звънчето, издирва и залавя стопанина, взема му торбичката и с тях тръгва право в кръчмата. Връщането обратно на атрибутите става вечерта лично на бащата, който за целта трябва да плати „откуп”-няколко ракии.

Разбира се при голямо нарушение /цялото стадо изпуснато в нива, ливада и др./стадото или отделни животни може да бъдат закарани в Общината и  да бъдат глобени стопаните на животните от бирника. Общо взето ние изпитвахме известен страх и респект от този човек.

Местности:

лобениʹчкио дол-местност в  Плана планина на границата с „планско”.

Други:

лиʹляче-люляк,

лескаʹшироколистно дърво, от което се берат много вкусни планински лешници,

лаʹжат-лъжат,

лобениʹца-диня,

литаʹк-женска дреха,

лапниʹ шаран-човек, който много не мисли какво прави, особено за отношенията между млади мъже и жени,

ляпаʹвица-дъждовно, кално време,

Лишко-популярно име на куче. Първото наше куче, което съм запомнил се казваше така.

За съжаление то беше зверски убито пред всички нас от „селскио поляк”по заповед от горе за изтребване на кучетата като символ на „кулашкото минало”. Това беше по времето на Червенков,

леб-хляб;

лани-миналата година. „Ойде си като ланскио снег”,

Летни игри на децата от Горни Окол.

Игрите ни бяха примитивни, но много естествени и близки до тогавашния живот.

Повечето от игрите ги съчетавахме с някаква селска работа.

През лятото играехме на :

–         „джилиʹк” /чилик/- „айде да джиʹлкаме”;

–         криеница; прескочи кобила;

–         народна топка;

–          футбол;

–          волейбол, на която игра казвахме „пеʹркане”- „айде да перкаме”;

–          джитбол-игра на ниски мрежи с прехвърляне на топката, но само с крака; баскетбол и др.

Играехме на улиците, в двора на училището и по пасищата, където бяхме по –голяма част от свободното ни време като говедари и /или коняри.

Къпехме се в язовира и в река „Искър”, благодарение на които се научихме да плуваме самостоятелно и относително добре.

Преди завиряването на язовира използвахме за къпане вирове в деретата на малките рекички, в т.ч. и на  „Реката”/както наричахме реката, която извира от източния край на Плана и се влива в р. Искър при „Златна рибка” под името „Планщица”/, като ги преграждахме с чимове/”бусье”/. Там къпането беше като „свинска баня”/ кал, вода, жаби, а понякога и водни змии, каквито имаше доста/.

Пиехме вода от многобройните кладенчетата в гората и не се сърдехме, когато преди да се наведем да пием скачаха жаби в него въпреки, че го размътваха. Причината за това беше презумцията, че щом има жаби-няма змии. Преди да пием, задължително почиствахме повърхността на водата с растението млечка, която имаше свойството да разпръсква диаметрално към края разните „боклуци” от дървета и треви.

Едновременно с това започнахме и да ловим риба с ръчно направени лескови пръти и кукички, взети от рибарите, срещу торни червеи, които им носехме сутрин.

По късно престанахме сами да ловим риба, защото ни беше по изгодно да взимаме наготово от рибарите риба срещу торни червеи, които събирахме от бунището сутрин, преди да излезем от къщи. Това стана възможно, защото рибарите имаха определена норма на улов/ мисля, че беше до 5 килограма/, която се спазваше и контролираше от „риболовните”, които обикаляха крайбрежието с лодка непрекъснато, слизаха на брега и проверяваха за улова.

По този начин и ние, чрез „бартера”, който правехме често носехме много риба в къщи за вечеря. Между другото един от „риболовните” /бай Стоян Занкин/ беше от Горни Окол и понякога и той ни даваше от „конфискуваната” риба.

продължи към Глава 5

 

  5 comments for “Глава 4

  1. 05.01.2013 at 21:41

    Генчо, приятелю, не зная дали ти е известно че поета Кирил Стамов, нашата гордост, е бил в кръга на великия Борис Христов. Не знам в какви отношения са били, вероятно прекрасни. Борис Христов, както знаем се оттегли в с.Лещен и не дава интервюта. Едно момче също поет и също за жалост вече покойник, Николай Бонев, от съседното селце, Долни Окол посъбра негови стихове аз направих няколко илюстрации по тях а той се зае да намери издател или спонсор. Тази книжка не видя бял свят. Дори не зная дали някъде се пази. Това бяха времена когато компютъра у нас едва прохождаше. Материалите бяха в един екземпляр по понятни причини. Опасявам се че е изчезнала завинаги в небитието. Но това ни задължава да си спомняме поне докато ни има на този свят.

    • Генчо
      05.01.2013 at 22:29

      Благодаря ти много приятелю!
      Първо бих желал да ти благодаря за вниманието , което отдели на тази скромна публикация свързана с корените на нашето появяване на този свят.
      Да ти се извиня за това , че сбърках името ти – вместо Никола съм записал Николай. Но във времето, когато бях тинейджър и си пишехме любовни писма, на края на всяко писмо имаше следния запис: „Ако има грешка, лапни си черешка“. Сигурен съм, че има доста граматични и фактологични пропуски, но знаеш, че само човек, който не прави нищо не греши. Това, което пишеш във връзка с Кирчо ме развълнува много, още повече, че ние като деца споделяхме с него еднакви идеи и възгледи, участвахме заедно в „Тимуровските команди“и ще направя всичко, което е възможно да открием написаното от него и да го доведем до знанието на всеки, който се интересува от това голямо богатство, което е оставил за Околци този голям български поет.
      От теб , като един от добрите и известни художници в съвременна България бих желал да се включиш със свои шаржове или комикси по отделни случки , описани в този сайт по твой избор.

      • 10.01.2013 at 16:03

        Моля моля, аз пиша също с много грешки. Но това е характерно за силно емоционалните хора, каквито сме, ха, ха. Радвам се че си положил труд да създадеш тези страници, знам колко трудоемко е такова нещо за непрофесионалист, компютърджия. Не знам как да прикача картини и карикатури към сайта обаче.

  2. Генчо
    10.01.2013 at 20:38

    Начина на прикачване на картини и карикатури към сайта ще го решим съвместно с теб и Стоил в близките дни така, че да има полза от него и да се знае кой е автора им.
    Бих ти предложил на първо време, ако имаш възможност, желание и творческо вдъхновение да подготвиш комикси по следните случки:
    – Гл.1: „Дяволския мост“, „Братината“, „Бико“;
    – Гл.2: „Гледачете“ в частта „зъболекар“;
    – Гл.3: „Зимни игри“- пързалки по „Могилата“;
    – Гл.4: „Кривио“ как вика на „Могилата“ и децата го зяпат от долу;
    – Гл.6: „Партията“; Гл. 7 „Пощръкляя“ и др. по твоя преценка.

  3. 13.02.2013 at 22:41

    Ще помисля по темите към които ме насочи, благдаряти.
    Сетих се обаче за една личност за която само съм чувал от баба ми, не знам дали ти говори нещо името и прякора, Сандо Стринката. Аз не съм бил роден тогава, този самоковец, доколкото си спомняше баба ми Велика Йоскова, е продавал зеленчуци и плодове в миналото из селото. Имало в асортимента му и вещи за битова потреба. Известен с призивите си на висок глас към купувачите. Тя си спомняше че един от призивите му много нецензорен според моя тогавашен детски акъл, бил: „Сестро Божуро о о, с глемите бозки и и , ела си земи зарзават, ма!“ Но така и не можах да си спомня от кой род е била тази надарена съселянка, според колоритния продавач. Счетох за интересно да споделя този си детски спомен, породен от устната разказна традиция.
    Поздрави, до скоро.

Вашият коментар

NextGEN Public Uploader by WebDevStudios