Един тъжен спомен за всички Горно Околци .

Училището

Така изглежда сега УЧИЛИЩЕТО на с. Горни Окол. Училището, през което са минали може би няколко хиляди ученици до 7 -8 класове. Всички те вече са хора, пръснати по България, а вече и по света, а то… горкото седи си там, потънало в буренак и мърсотия и ако можеше да говори сигурно ще се попита: “ Боже, такава ли съдба заслужих аз? От моята врата и моят двор/ игрище, опитно поле и др./ са тръгнали много работници, лекари, инженери, професори, генерали и т.н. и т. н. А сега – никой не иска дори да ме погледне. Само дядо Митко с козичките ме навестява, почиства остатъка от двора колкото може . А дрехите ми вече се изпокъсаха, Шапката ми пропуска вода и сняг и … все лошотии“. Защо никой от хората и властите от каито зависи съдбата на тази сграда не прояви малко повече заинтересованост и да се направи нещо? Всеки знае, че в днешно време трудно може да се ползва по предназначението си по простата причина , че няма кой да се учи в него, но може да се измисли друга форма за придобиване на по друг вид, който заслужава такова „светилище“.

  4 comments for “Един тъжен спомен за всички Горно Околци .

  1. nikola georgiev
    22.03.2016 at 14:03

    Ще споделя един кратък епизод от моето училищно битие. В нашето красиво училище някога не липсваха и парадокси. Един прекрасен ден отивайки в школото, когато бях някъде по следата на прогимназиалният си живот, видях бригада селски работници които усилено копаеха нещо в двора. Ученическото ми любопитство веднага бе задоволено то моят приятел и съученик Борислав Чакъров, син на директора и на нашата учителка кажи речи по всичко Райна Чакърова. „Ще направят басейн, и ще ни учат да плуваме“. Изтръпнах, онези които ме познават, знаят че винаги съм бил пухкавичък, повод за подигравка когато си съблечен за физкултура. А плуването със дрехи не става. Като прибавя и страха ми от факта че тогава не можех да плувам, страха от нискокомпетентния и некадърен направо, учител по физическо, Иван Христов Никлин. Доста проклет човечец без капка подход към материала който се правеше че преподава, няма да крия това бе най мразеният учител от хлапетата. Пръчката бе задължителен негов атрибут, ползваше я редовно, тогава боят в училище бе разрешен. Тази новина вгорчи детският ми живот! Всеки ден аз следях как изниква и се оформя новият басейн с нарастваща тревога в душата ми. Нямаше на кой да споделя тревогата си, всички щяха да ми се смеят. Тогава реших да сложа край на живота си но все пак остана една последна надежда моят съученик нещо да се е объркал. Веднъж издебнах директора в хубаво настроение/а това беше рядкост/ и попитах в прав текст: “ Другарю Директор, вярно ли че това в двора ще бъде басейн и там ще се учим да плуваме?“ Моят въпрос го разсмя: “ Не, кой ти ги разправя тия? Просто едно басйнче искаме да направим, за красота.“ От детските ми плещи падна огромен товар, идеше ми да скачам от радост! Животът ми бе спасен! След време, напълниха басейнчето ни с вода, беше красиво- два дни. После се завъдиха жаби и смрадта на тиня стана непоносима даже и за запушен нос! Директорът нареди да се отводни съоръжението. После някой падна вътре и се нарани леко но достатъчно да се вземе решение великото съоръжение да се напълни с пръст и късове строителни отпадъци. Така бе погребано за историята. Аз обаче когато посещавам училищният двор, го виждам, разплискало заплашително ръждиво-калните си води, и довело ме някога до неописуем страх!

  2. Gencho Arangelov
    26.03.2016 at 13:47

    Хубаво е човек да има спомени и да не драматизира нещата от тях. Радвам се, че Директора е взел отношение и по този начин е дал възможност на Горни Окол и България да имат един много добър художник. Бъди жив и здрав и се включвай по често с такива интересни етюди и надявам се и „комикси“.

  3. nikola georgiev
    03.04.2016 at 15:56

    Благодаря ти Евгени. Искам да ти се похваля че на 1 април при откриването на „41 национална изложба на карикатуристите“, ми бе присъдена наградата на дружеството на българските карикатуристи към Съюза на Българските художници. За мен е голяма чест колегите да ме признаят за най-добър карикатурист за годината. Радвам се на поредното признание и съм на ясно че то ме задължава да бъда още по-добър в професията.

  4. nikola georgiev
    03.04.2016 at 16:25

    Ще споделя и още нещо свързано с милото ни училище. Бях ученик в началните класове, леко притеснителен и затворен, обичах ка си играя самичък с изрязани човечета. Измислях си безкрайни истории, играта ме водеше в невероятни светове. Но трябваше да уча и да пиша домашни. Обикновено това не ми представляваше проблем но един ден реших да не бързам с домашните и пристъпих към любимата си игра/домашните ще напиша по-късно/ .Но така се случи че когато седнах да пиша в късна доба, токът спря. Явление тогава не рядко уви за селцето ни. Оказа се че и свещите са ни свършили ти така със свито от страх сърце съм заспал. На следващият ден без домашно аз цъфнах в училищната стая, седнах гузен и зачаках. /може пък да не ме вдигнат да чета домашното си точно мен/ Практика бе избран ученик да прочете какво е написал за домашно и да получи съответната оценка. Учителката вдигна точно мен. Странното е че тя се озадачи повече от моето обяснение защо не съм го написал, бях си извоювал име на добър и изпълнителен ученик до този ден. Така се сдобих с учителското и недоверие за в бъдеще, а страха да не се повтори тази конфузна ситуация ми даде първият урок по трудова дисциплина за цял живот. Сега като професионалист получа ли някаква задача или поръчка от някъде, сядам и започвам веднага да работя по проблема, независимо от сроковете „рано пиле-рано пее“. Няма начин да си търсен в професията ако си несериозен! Този урок от прогимназиално време всъщност ми се оказа най -полезният в живота.

Вашият коментар

NextGEN Public Uploader by WebDevStudios